Невена Калудова за спектакъла-преживяване „Тяло хвърлено под ъгъл към хоризонта“

На 19 март 2021 в Театър Азарян ще имаме възможност отново да гледаме „Тяло хвърлено под ъгъл към хоризонта“, спектакъл, който преживях и усетих миналия месец, който остана в мен – от тези, за които се сещаш много след като последният прожектор е изгаснал.

Изправени сме пред реалността на четири жени, автори, изпълнители – четири магьосници, които остават в нас.

Ние разговаряме с една от тях, актрисата Невена Калудова, за да научим повече за процеса на създаване на спектакъла.

Подготовката за подобен проект може да е много тежка задача, имайки предвид темите, които засяга: болка, болест, семейство и отчуждение, любов и това, което в крайна сметка ни спасява. Какво беше за Вас това, което най-много Ви помогна в процеса?

С режисьора Василена Радева и актрисите Юлияна Сайска, Елена Димитрова и Богдана Котарева минахме през тримесечна лаборатория, в която трупахме идеи, експериментирахме различни форми, добавяхме текстове, чрез които искахме да разширим темата.

Представях си болестта като остров, като затворена територия, в която човек попада. Аз самата съм минавала през тежко заболяване и усещането за подменена реалност, за вакуум, ми е много добре познато.

Но това усещане е много далече от страданието. Напротив, този „остров” е арена на много различни битки, на първо място, битката със собствения ти смисъл за живот. Започваш да гледаш през лупа на отношенията си с човека до теб, със семейството, с обществото.

На повърхността излизат страхове, вина и потиснат гняв.

Спектакълът е построен върху книгата „Годината на осемте химии“ на Петя Накова, но Вие сте добавяли и друге текстове. Как избрахте точно тези текстове, какви усещания Ви водеха в търсенето?

Василена подбра историите на четири жени от книгата на Петя Накова и натовари всяка от нас със задачата да изгради драматургията на своя персонаж. Тогава дойде необходимостта да се „издигнем” над конкретните истории, да въплътим и наши усещания и гледни точки. Така в спектакъла попаднаха и текстове на Райнер Мария Рилке, Ларш Густафсон, Библията и др.

В моята част аз се опирам на „Автобиографията на едно шизофренично момиче”, документална история, в която Рене успява да опише какво ѝ се е случвало по време на кризите ѝ, как с помощта на психотерапевта си се е справяла. Не всичко, което исках, е включено в спектакъла, но аз не спирам да се изумявам как това 16-годишно момиче говори за „мощната взаимозависимост, която сковава всички под тежестта на вината…”

„Тяло хвърлено под ъгъл към хоризонта“ е почти като преживяване, гледайки го, аз лично имах чувството, че съм част, че съпреживявам с вас, имаше ли такава цел, когато правехте спектакъла, да има лична среща, връзка с публиката и реализира ли се това засега?

Разбира се, че това е най-важното за нас като екип. И всеки път преживяването е различно, в зависимост каква е публиката. В някои случаи усещането е, че се свързвам с публиката, като цяло, в друг – с всеки един зрител поотделно. Всеки е свързан с темата по един или друг начин и всеки я преживява по своему.

Кое е най-голямото предизвикателство, когато играете подобен спектакъл?

Голямото предизвикателство беше самото създаване на спектакъла. Опасявах се темата да не се сведе до конкретната болест. Стигахме до задънена улица, до кризи и до конфликти. Сега, когато го играем, всяка среща с публика е много ценна за нас.

Моето впечатление е, че хората излизат от представлението не натоварени, а пречистени. Постигнахме лекота, която работи за свързването ни със зрителите. Може би една от причините е, че ние не се „въплъщаваме” в героините си, а по-скоро ги представяме. Този подход на отчуждение предпазва и нас, и публиката от страдание и замъчване.

Кое за Вас е най-трудното в подобна ситуация, може би чужда и същевременно толкова човешка – страхът, отчуждението, битката, отказът?

Трудно ще се намери човек, за който темата за боледуването е чужда.

Но ако имаш силата  да застанеш пред истината за самия себе си, да „погледнеш” болестта в очите, приемаш, че тя е подарък, шанс за осмисляне на житейските стойности.

Опишете най-силния урок, който научихте чрез спектакъла?Разкажете ни нещо от процеса на репетициите и това, за което сте най-благодарна?

Елена, Юлияна и Боги са акртиси, на които искрено се възхищавам. Уча се от тях. Те са много специални хора и аз ги обичам. Това е неизменна част от театъра, който искам да правя – да има можене и любов.

Следващото представление на ”Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта”  е на 19 март (петък) от 19ч. В театър „Азарян”

ЗАПОВЯДАЙТЕ!

Share on facebook
Facebook

Други публикации които може да ви харесат

Автор