Евгений Панчовски

23, София.

Завършва Втора английска езикова гимназия в София. Учи „Английска Филология“ в Софийския университет. Кратък опит като актьор в „Алма Алтер“. Не вярва в остаряването, нито в порастването. Често събира чуждите боклуци и ги слага на мястото им – в кофата. Казва, че утопията е невъзможна. В същото време, тайничко си мечтае за нея.

За последно зима

Зима е.

Вървя по стария път, който все така не води до никъде. Клоните на дърветата са сухи и криви като кости. Една малка вада отстрани на пътя събира всевъзможни микроорганизми, чийто живот сякаш внезапно е спрял. Мирише на студ. Снегът покрива всичко видимо.

Отдавна не съм идвал тук. Когато бях дете, идвах постоянно. Имаше нещо особено радостно в това да джапам през калта, без значение колко ми беше студено. Без значение дали ще се нацапам или не. Без значение кой ще ме види. Без значение дали ще се спъна и падна. Значение. Колко смешна дума. Ходейки по този безкраен път, потъвайки с всяка стъпка в меката кал, осъзнавам колко приказно е това „отдавна“.

Чувствам се глупаво. Опитвам се да си спомня защо мина толкова много време от последното ми идване. Всъщност, опитвам се да си спомня кога въобще е било то. Под заснежения ми калпак обаче, под потното ми, застаряло и избеляло чело, под изтънялата ми коса – само оправдания. Какви ли не врели-некипели, фантасмагории, измислиции, суеверия и най-вече лъжи ражда умът ми.

С всяка минута забавям крачка. С всяка минута се задъхвам все повече и повече. А пътят е все така кален. Все така снегът се белее наоколо и заслепява очите ми. А аз все повече съжалявам. Съжалявам до болка. До сълзи. Но няма на кого да се извиня. Няма кой да ме чуе. Само тия проклети клони и тая вада на смъртта. Още малко, мисля си. Още малко и ще стигна до мястото, където детските спомени са живи. Там, където когато погледна на запад, ще мога отново да изживея летните дни. Още малко и цялото това приключение ще придобие смисъл. Значение.

Зима е.

Пропива се в костите ми. Запушва носа ми с непоносимата си миризма на студ. На смърт. На застой. Още няколко крачки и съм там. Ще вляза, ще си оставя тежките обувки на чергата и ще чакам. След като никой не ме посрещне, като никой не ме прегърне, като никой не си размени блага дума с мен, ще седна на пода и ще си почина. Тогава вече зимата вътре в мен ще започне. Ще боли, но най-вероятно това и заслужавам.

Къщата на баба и дядо. Прашна, мръсна, пуста. Времето е спряло и е оплело всичко в паяжините си. Мирише. Не, не на дом. Не на топла вечеря или мързелив следобед. А на тъга. Тъга, която се стича по стените. Която се помества в процепите на паркета. И така бавно, бавно, стига чак до Ада. Там долу, откъдето е дошла.

Какво ли очаквах да намеря тук?

А ние мечтаем за диня

Чувам звук. Непознат звук. Нещо между излитащ самолет и отронването на сълза. Къде е? Не мога да преценя. В стаята няма нищо освен един прашен диван, едно мъртво цвете и една плюшена мечка. Сам съм. Всъщност винаги съм бил сам. Нямам майка. Баща също. От малък се скитам из улиците и събирам парченца стъкло. С тях си построих тази стая. Нещата в нея също намерих на улицата. Стаята е прозрачна. Аз гледам навън, те ме гледат отвън. Навътре. Нямам нужда от тях. Нека гледат. Аз съм сам. Винаги съм бил сам.

Но къде е този звук? Откъде идва? Не знам. Чувам го. Със сигурност само аз го чувам. Тези отвън изобщо не реагират. Може би са глухи. Може би не са чували излитащ самолет или отронваща се сълза. А може би просто не им пука. Разбирам ги. И на мен не би ми пукало ако бях като тях. Но не съм. Имам стая от стъкло, един прашен диван, едно мъртво цвете и една плюшена мечка. Те нямат. Сигурно имат родители обаче. Няма значение. Един ден няма да имат. Един ден те също ще станат като мен – сами.

Звукът не престава. Вибрира. Чувам го в дъното на ушите си. Затварям очи и се вслушвам. Не разбирам. Постоянно променя мястото си. Ту идва отгоре, ту отдолу, ту отстрани. Отварям очи. Пред мен стои някакъв човек. Гледа ме и мълчи. Не е като тези отвън, различен е. Има бели ириси и черни ретини. Облечен е в прилично изгладен, черен костюм. В дясната си ръка държи бял куфар. На главата си има цилиндър. Става ми смешно. Избухвам в смях:

– Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха.

Вече не ми е смешно. Човекът срещу мен не помръдва. Не казва нищо. Гледа ме все така втренчено. Отново затварям очи. Звукът продължава да кънти в ушите ми. Нещо между излитащ самолет и отронването на сълза. Объркан съм. Вие ми се свят. Ушите ми пулсират. Искат да се откъснат от главата ми. Главата ми иска да се откъсне от врата ми. Тялото ми иска да се разкъса на две. След това на четири. На шест. И така докато не може повече. Докато не изнемогне напълно и не изчезне.

Отварям очи. Сам съм. Отново съм сам. Човекът с черния костюм не е тук. Куфарът му е тук. Ще го отворя. Искам да го отворя. Искам да знам какво е сложил вътре онзи смешник. Какво е скрил от света. Може би някое любовно писмо. Може би някакви странни дрехи с по двадесет и девет крачола и ръкави. А може би нищо. Може би е празен. Като онези отвън. Дори и моята стая не е празна.

Пристъпвам плавно към куфара. Направен е от някакъв странен материал. Смесица между коприна и лед. Но не е студен. Не съм виждал такъв куфар. Посягам към дръжката му. Отварям го.

Какво намирам вътре?

Гласувай за любим край
Снимка на някакви хора
Телефон
Камък
Create your own poll vote
“Waste not, want not”