Димана Стефанова

Музикант/ Писател

Димана Стефанова е на 18 г. Родена в София, Димана гледа трамвайните линии и софийските улични лампи цял живот.

Учи последна година в 2АЕГ, и ѝ предстои кандидатстване, като не смята да напуска София скоро.

Занимава се с пеене от 4-годишна, а с писане – от 5 години. На въпроса защо твори, Димана казва, че и тя самата не знае, но намира красота в това да пресъздаваш свои светове, да създаваш нови реалности и да ги пречупваш през собствения си мироглед.

Димана се вдъхновява от миналото, от настоящето и от бъдещето.

Опиянение

(или „Момчето, което умееше да живее“)

 

Момчето хвърли бърз поглед към отражението си в мръсното огледало в опит да разчете неизвестното отражение в платното, което представляваше грубоватото му лице. За него това чувство на престореност се усещаше безсмислено и мигновено се омекоти от преплетените му и изтерзани мисли. Те доброволно премахнаха пердетата пред очите му и поставиха пред него образа на по-реалната му и истински неподправена версия. Усмивката, която се изписа на лицето му, изразяваше искрено щастие, обзела особата му, внедрила се в неговото крехко същество и изпълваща хвърковатата му душа с неописуемо чувство на въодушевление. Младият човек дишаше тежко и с нетърпение очакваше какво ли ще култивират неговите лешниковите очи в пъстроцветното му съзнание.

Всеки ден от своя живот момчето се събуждаше в компанията на надеждите си и механично започваше да се наслаждава на живота още от първото притваряне на сънените си клепачи. Той неусетно анализираше заобикалящото го и камерата в съзнанието му прищракваше, трупайки множество снимки и разпилявайки купчините от отминалите дни на пода в пробудения му мозък. За това разцъфващо същество всеки поглед беше спомен; всеки залез, всеки изгрев, всяка изпита чаша кафе; всяка стъпка, смела крачка, в дъждовен или слънчев ден.

Механизмът на тиктакащата кутия, разположена нависоко в главата му, работеше просто – притежаваше таланта да взима пейзажа на безкрайното поле в юнската прохладна вечер или дори портрета на намусеното момиче, свило една самотна цигара в треперещата си ръка. Резултатът беше зашеметяващ. В ума му спомените образуваха цяла галерия с безброй изрисувани причудливи лица и форми, която бе толкова обширна, че стигаше чак до самото сърце на младия човек.

Палитрата в ума му включваше цветове като мръсното червено, което бе останало като петно от разлято вино върху белия килим; наситено зелено, в което бе оцветено едно сборище от поклащащи се дръвчета в някаква непозната и величествена гора; чистото синьо, чийто нюанс вълните на спокойното море укротяваха през нощта, под надзора на разпръснатите звезди; дори неопределен цвят съществуваше в тази сбирщина от удоволствия за човешкото око – резултат от вибрациите, които музиката предаваше в суров вариант на разноцветния му ум.

Момчето бе пътешественик в своето собствено съзнание, търсач на неизвестното и можеше да се определи и като луд. Но защо да определяш някого като такъв, когато единственото, което прави, е да приема всяка своя доза кислород пълноценно, да цени въображението си, да не съществува напразно? За какво служи изобщо определението на човек, на когото просто му се живее в този малък свят, изпълнен с подреден хаос и с парадоксите на същества, смятащи безцелното си лутане за разходка в поле от рози без бодли? Та той бе просто момче, което не подреждаше мислите си, но колекционираше спомени, създавайки невъзможното и превръщайки се в същинското подобие на разхвърляно спокойствие…