Денис Манев

Фотограф/Писател

Денис се занимава с фотография и с писане на проза и поезия. Роден е в Сепаратистка Република Добрина, в семейство с древно родословно дърво. Където лампите светят навътре и надеждите се материализират от праха на забравените сгради. Син на двама бащи и настойник на самотата.

Творческият му път започва много рано – с първата камера, предавана в поколенията. Започва да улавя спомени и мимолетностите на заобикалящата го природа. Споделя, че и тогава думите за него са били кинжали, с които дълбае по стените на сърцето си.

Понастоящем пътят, пресичащ това, което е било, и водещ към това, което никога няма да бъде, го насочва към желанието да одухотворява празното пространство между субективната фантазия и непочтената реалност, тоталната безнадеждност на изгарящата младост под взора ни. Всяко същество, носещо апокалипсиса в себе си. Децата на непознати, живеещи на изток от нищото.

Пропиляно детство
Сблъсъкът на метал в метала моли душата ми да бяга.
Още от първото огнище аз избягах – дом “Надежда”, с олющените си от студ стени, мивка, от която капе светлина и покрив, под който се усмихвам. Дървениците изяждаха ме бавно, а стражът никога не спи. Съжалявам, закъснях, но те последвах, ти, детски спомен, реши да полетиш, живот през жълтите прозорци не те удовлетвори. Битие във клетка или глад за свобода, по-добре да нося рани, сляпо прегърнал плета, отколкото вечно да те гоня, невинна детска тишина.
 
 
Изживян живот
Изживели ли сме истинско детство? Няма такова нещо.
Искаме да се приберем вкъщи, далеч от дома, някъде, където стъкла не валят от тавана и мислите не нараняват другиго, освен нас самите.
Да се къпем в коктейл от катран и пух, възторжено стиснали зъби, с опиянен ум и устните ни, посинели от липсата на нежност в сърцата.
Кой и как решава стойността си?
Не съществува такова чувство като изживян живот, поне не и докато сме в него.
Имаме само себе си, сбити в границите на собственото си въображение.
 
 
Смъртта на времето
През пролуките на разграждащата се полуфабрикатна реалност се прокрадваше блясъкът на аура с белезниковожълт нюанс, на пръв поглед дълбоко шифрирана енигма, без твърд облик с реещи се атомни коси.
Измежду сияещия формулиран хаос от нестихващи вълни от знойна плазма, се родиха две пъстри, изваяни от светлина очи.
Те ще останат.
Дори мушиците да спрат да търсят избавление.
Дори вселената да спре да се руши.
Дори емоциите да заглъхнат.
Дори шумът да спре безцелно да лети.
Дори съзнанието да чезне в тихи вопли.
Дори смисълът, който сътворяваме, да ни погуби.
Дори безнадеждните глупаци да умират сам-сами… Очите ще останат, дори да се унищожим.
 
 
Четири празни стени
През стиснати в немилост зъби и очи, посивели от прах,
между градина, обгърната в ярост и надежда, окъпана в кал,
грее мисловен парад, облечен в утеха, стая с бездънни стени, пълна със сънища вечни и живота на пепелявите дни.,